вторник, 12 юли 2011 г.

ХАРИ ПОТЪР И ДАРОВЕТЕ НА СМЪРТТА,ЧАСТ 2

14 години след излизането на първата книга, да обсъждаш Хари Потър е все едно да обсъждаш Библията. Дори тези, които не са я чели, знаят за какво се разказва и имат мнение. Точно 10 години след първата екранизация идва и големия финал на сагата, донесла до момента на създателите си повече от шест милиарда долара. Извън материалното изражение, не можем да отречем, че очилатия герой на Дж. К. Роулинг се превърна в един от идолите на последното поколение.

В контекста на дългогодишната еуфория, осмата част до голяма степен може да се приеме с въздишка на облекчение и ако крие някакви изненади, то те ще са за тези, които са прекарали последните 10 години на друга планета. Разбира се, имаме една новост, и тя е, че за първи и последен път в историята на поредицата ще трябва да се екипираме с триизмерни очила. Със сигурност може да се каже, че Хари Потър и даровете на смъртта, Част 2 е един от малкото филми, в които 3D-то си е точно на място и допринася за цялостното положително впечатление. Нещо повече, има отделни сцени, които изглеждат като специално създадени, за да демонстрират предимствата на вече не толкова новата технология.

Не само заради триизмерната визия, но и благодарение на по-стройната сюжетна линия, последната част е безспорно най-добрата от последните четири. След леко мудното начало, съдържащо няколко обяснителни сцени, действието набира скорост, когато героите се завръщат в Хогуортс за последния сблъсък. Можете да бъдете сигурни, че ще видите всичките си любими персонажи, независимо дали са спрели да ги дават в някоя от предишните серии. Лично за мен, филмът започна, когато се появи Маги Смит. Благодарение на мястото му в историята, не може да не ни радва и засиленото присъствие на Алън Рикман, чийто тембър със сигурност ще се помни дълго. Извън тази шеговита забележка, без преувеличение може да се каже, че образа на професор Сивиръс Снейп е един от най-интересните в поредицата. На всяка от останалите звезди, преминали през поредицата е отделен кадър, макар и в повечето случаи от няколко секунди.

Всеки от споменатите четири филма е дело на Дейвид Йейтс, който тук постига най-мрачната визия, която сме виждали в Хари Потър. Това се оказва доста ценен похват, като се има предвид, че развитието на характерите на главните герои не крие особени изненади. В това отношение, можем само да съжалаваме, че на някои от второстепенните герои не е обърнато повече внимание. Златен шанс за засилване на напрежението би било примерно хвърлянето на малко повече светлина върху драмата на семейство Малфой. Лично за мен беше разочарование начина, по който ни беше предложена голямата поука от историята, но предполагам, че тези камъни трябва да ги хвърлям в градината на Дж. К. Роулинг.

От останалите имена от екипа ще си позволя да спомена само композитора Александър Деспла, чиято музика много успешно допълва мрачната атмосфера, въпреки че е доста далече от мащабните оркестрации на Джон Уилямс. Разбира се, би било престъпление да бъде забравена основната музикална тема и тя доста успешно е вкарана в някои от ключовите моменти на историята.

След 10 години, 8 филма и 4 режисьора е време за малко равносметка. Моят личен фаворит е Хари Потър и затворникът от Азкабан на Алфонсо Куарон, чийто психологически подход се оказа малко тежък за масовата публика. От друга страна, е несериозно да имаме прекалено големи очаквания за нещо, създадено с единствената цел да забавлява. По този показател не може да има съмнение – проекта е успешен. Каквото и да говорим, едно е сигурно. Всички ще искат да видят как свършва историята. И докато за нас това е краят, за явлението Хари Потър това е само началото.